Разширете идеята си за Аз-а и ще настане Мир

Ще започнем малко по-отдалеч, за да достигнем накрая до същината на идеята. Има някои хора, които не вярват в душите и считат, че само тялото е всичко, което са. Ала ако приемем, че човек е не тялото си, а всъщност е своята душа, нещата стават много интересни.

Тогава тялото става просто механизъм, чрез който човек се осъществява на Земен план и идеята за изчезване след смъртта се обезсмисля. Самата Смърт се оказва една фалшива концепция, която просто ни кара да забравяме от живот в живот и да сменяме „облеклата“ си. Защото тялото остарява и пада като обвивка на пеперуда, ала съзнанието, носено от Душата, е винаги, винаги, винаги съществуващо.

Продължавайки от тук, много хора са питали и по различни начини са отговаряли:

Къде се намира Душата на човека?

Едни смятат, че тя е в главата, други – близо до сърцето. Ала някои източници съобщават съвършено различна концепция. В своите книги Нийл Доналд Уолш достига до идеята, че душата на човек е безкрайна по своите размери. Разливаща се навсякъде, преминаваща през всичката материя на този свят, тя далеч не се побира само и единствено в едно тяло. И така, ако душата на един човек е безкрайна, то и душите на всички други хора са безкрайни. А как се побират две безкрайности на едно място? Побират се, когато всъщност са едно.

С други думи Душите на всички хора са една Душа, която едновременно е една, а е и много души.

Същата идея е изказвана и от Учителя Петър Дънов, който е споменавал в своите лекции, че това ни изглежда сложен въпрос, когато той понякога говори ту за Душата на всички хора, ту за индивидуалните души, ала и двете съществуват едновременно и няма рязка граница, която да постанови кое кое е. Едните са клонове на другото.

От тук буквално се изпълнява идеята, че това, което правим на другите, го правим на себе си. И още, че това, което не осъществим за другите, го спестяваме и на себе си. Това и в двете посоки.

Ако обиждаме някого, обиждаме себе си. Ако злословим, го правим върху себе си.

Ако мразим някого, мразим себе си. Ала ако и да обичаме някого – обичаме себе си.

Ако направим едно добро за друг – то е за нас, а ако направим зло – то пак е за нас. И всичко това в съвсем буквален смисъл!

От тук въпросът е следният: Ако аз съм ти, а ти си аз, защо се бием? Защо водим войни?

Заради неразбирането на тази идея. Защото продължаваме да си мислим, че сме откъснати и индивидуални. Защото сме заклещени в Самосъзнанието в очакване да го надраснем и да влезем в Свръх-съзнанието.

Защото си мислим, че борбата е за оцеляване на телата, а всъщност няма нужда от борба, защото Душата е безсмъртна. Защото всеки път, когато си помислим, че сме застрашени от нещо, ние вдигаме ответна реакция, за да защитим тялото, без да знаем, че тази реакция е безсмислена в контекста на това, че Душата ни е една с тази на „врага“. А не разбираме, че концепцията „враг“ всъщност е една временна лъжа, защото как може Душата да е враг на себе си?

Всички тези борби пропадат, когато искрено заявим вътре в себе си, че Ние сме едно с всички други. Че вместо да се считаме просто за тялото си, ние всъщност сме душата, която вдъхва живот на това тяло и никога няма да изчезнем.

Когато разширим концепцията, че сме Душата, която обитава тялото, вместо просто тяло, тогава ще настане мир вътре в нас, а след това и навън в света. Защото тогава ще си позволим да си помогнем едни на други, защото това ще е помощ която правим от себе си към себе си.